True art

Here is something that really impressed me - at first it seems rather, well, strange but in a positive way. Definitely something to experience for yourself "We are the strange":
http://www.wearethestrange.com/

Reopened

Този блог е отново активен. Скоро ще има нови драсканици, нови безсмислици, измислици, безсъдържателни или пък много съдържателни лутания из онази аморфна каша - човешкия живот.
1 year and 1 day marked.

This is now suspended

This is now officially suspended. It may be continued in the future. Maybe...
I think I need a rest from "virtual" environment. Time to catch up with the real life.

Залез над Еденспур (Пролог - част)

Пролог

На моята муза - прекрасна и единствена

"...and with every tear a dream,
with every tear a dream... "

Велгрот удряше с чука по тъмната метална халка и при всеки удар се разнасяше звън, очите му проблясваха и лицето му за кратко сменяше изражението си. От усилието от отворените му рани се посипваше кръв и подхранваше пламъците и дима, и наоколо се разсипваха искри.
Понякога звукът беше кристално чист като песента на сребърна камбана и в тези мигове усмивка озаряваше лицето на магьосника, защото това бяха щастливите и безоблачни спомени от миналото му - първата похвала, която беше получил, първата му любов, докосването до тайните на магията след години упорито и безкрайно четене, приятелствата, успехите, славата.
Друг път дрънченето беше мрачно и зловещо, а лицето му се превръщаше в каменна маска. Очите му блестяха с тъга и гняв, защото тези мигове бяха свързани с всички неприятни преживявания, през които беше преминал - предателства, лъжи, смърт, раздори, гняв, безумие и гордост.
Всеки следващ удар беше по-уверен от предишните, по-завършен, по-устремен и ... по-труден. Беше започнал да усеща слабостта на тялото, което все още обитаваше - магията започваше да се износва и изтощението нахлу в ръцете му. Чукът беше тежък толкова тежък...
За миг спря и погледът му улови движението на един от саламандрите - огнените духове, които беше призовал, за да му помогнат да завърши (или да започне?) делото си.

A random collection of quotes

Sorry, no time to write anything long so I'll just copy/paste some quotes that caught my attention:

"A human being should be able to change a diaper, plan an invasion, butcher a hog, conn a ship, design a building, write a sonnet, balance accounts, build a wall, set a bone, comfort the dying, take orders, give orders, cooperate, act alone, solve equations, analyze a new problem, pitch manure, program a computer, cook a tasty meal, fight efficiently, die gallantly. Specialization is for insects."

Robert A. Heinlein

"People are often unreasonable, illogical, and self-centered;
Forgive them anyway.
If you are kind, people may accuse you of selfish, ulterior motives;
Be kind anyway.
If you are successful you will win some false friends and true enemies;
Succeed anyway.
If you are honest and frank, people may cheat you;
Be honest and frank anyway.
What you spend years building, someone could destroy overnight;
Build anyway.
If you find serenity and happiness, they may be jealous;
Be happy anyway.
The good you do today, people will often forget tomorrow;
Do good anyway.
Give the world the best you have, and it may never be enough;
Give the world the best you've got anyway
You see, in the final analysis, it is between you and God;
It was never between you and them anyway."

Mother Teresa

"I have just three things to teach: simplicity, patience, compassion. These three are your greatest treasures."

Lao Tzu

"To read too many books is harmful."

Mao Zedong

Пътуването до Видин

Ще си открадна малко време за да драсна няколко реда:

Има нещо невероятно във всяко пътуване - както пътят се разкрива, така и човек бива постепенно разкрит от самото пътуване - и когато най-накрая стигнахме Видин (по новия път - който, за съжаление, свършва преди града) ме завладя странно усещане - вечерта се спуска, всичко наоколо се изпълва със странните цветове на залеза от пурпурно до виолетово, отразени и подсилени от скалите. И внезапно се появява чувството, че си напълно сам - и не, това не е чувство на самота, тъга или несигурност - чувството, че нямаш нужда от никого и нищо, че всичко, което си правил, за което си се борил, всичките ти постижения, всички приятели, които имаш, всички хора, които обичаш, или си мислиш, че обичаш, всичко, в което вярваш, всичко, на което държиш, се разтваря в този вълшебен, пропит със странна светлина въздух. И това изобщо не те засяга - то няма общо с теб - това са били само дрехи, играчки, глупави залъгалки...

Трябва да сравня това усещане с онова от Белоградчишките скали - много подобно и в същото време съвършено различно: усещане за свобода, за радост, сякаш ти се иска да литнеш, окрилен от толкова невъобразима красота. Ще ми се да споделя тази гледка с всички хора, които обичам - не мога да се сетя за по-прекрасен подарък от това да дадеш на някого подобно преживяване.

Липса на време

Е, временно ще замразя писането тук. Оказа се, че ще поема доста работа през следващите седмици и освен, че рязко ще намаля социалните си контакти, ще се наложи и да огранича всякакви форми на разсейване: превръщам се в средство, което има една-единствена цел: да приключи възложеното поръчение в поискания срок.

Настроения...

Нямам време да напиша всички неща, които съм запланувал да напиша, но накратко: видях падаща звезда, пожелах си нещо хубаво, приключих четвъртата си книга, започнах да оправям отношенията си с някои хора, които бях позанемарил по една или друга причина...А сега ето няколко стихотворения, които ми попаднаха наскоро и които много харесах:

BELOVED, LOST TO BEGIN WITH

Beloved,
lost to begin with, never greeted,
I do not know what tones most please you.
No more when the future's wave hangs poised is it you
I try to discern there. All the greatest
images in me, far-off experienced landscape,
towers and towns and bridges and unsuspected
turns of the way,
and the power of those lands once intertwined
with the life of the gods:
mount up within me to mean
you, who forever elude.

Oh, you are the gardens!
Oh, with such yearning
hope I watched them! An open window
in a country house, and you almost stepped out
thoughtfully to meet me. Streets I discovered,—
you had just walked down them,
and sometimes in dealers' shops the mirrors,
still dizzy with you, returned with a stare
my too-sudden image.— Who knows whether the
self-same bird didn't ring through each of us,
separately, yesterday evening?

Rainer Maria Rilke

Примечание к прогнозам погоды (1986)

Аллея со статуями из затвердевшей грязи,
похожими на срубленные деревья.
Многих я знал в лицо. Других
вижу впервые. Видимо, это -- боги
местных рек и лесов, хранители тишины,
либо -- сгустки чужих, мне невнятных воспоминаний.
Что до женских фигур -- нимф и т. п. -- они
выглядят незаконченными, точно мысли;
каждая пытается сохранить
даже здесь, в наступившем будущем, статус гостьи.

Суслик не выскочит и не перебежит тропы.
Не слышно ни птицы, ни тем более автомобиля:
будущее суть панацея от
того, чему свойственно повторяться.
И по небу разбросаны, как вещи холостяка,
тучи, вывернутые наизнанку
и разглаженные. Пахнет хвоей,
этой колкой субстанцией малознакомых мест.
Изваяния высятся в темноте, чернея
от соседства друг с дружкой, от безразличья
к ним окружающего ландшафта.

Заговори любое из них, и ты
скорей вздохнул бы, чем содрогнулся,
услышав знакомые голоса, услышав
что-нибудь вроде "Ребенок не от тебя"
или: "Я показал на него, но от страха,
а не из ревности" -- мелкие, двадцатилетней
давности тайны слепых сердец,
одержимых нелепым стремлением к власти
над себе подобными и не замечавших
тавтологии. Лучшие среди них
были и жертвами и палачами.

Хорошо, что чужие воспоминанья
вмешиваются в твои. Хорошо, что
некоторые из этих фигур тебе
кажутся посторонними. Их присутствие намекает
на другие событья, на другой вариант судьбы --
возможно, не лучший, но безусловно
тобою упущенный. Это освобождает --
не столько воображение, сколько память
-- и надолго, если не навсегда. Узнать,
что тебя обманули, что совершенно
о тебе позабыли или -- наоборот --
что тебя до сих пор ненавидят -- крайне
неприятно. Но воображать себя
центром даже невзрачного мирозданья
непристойно и невыносимо.
Редкий,
возможно, единственный посетитель
этих мест, я думаю, я имею
право описывать без прикрас
увиденное. Вот она, наша маленькая Валгалла,
наше сильно запущенное именье
во времени, с горсткой ревизских душ,
с угодьями, где отточенному серпу,
пожалуй, особенно не разгуляться,
и где снежинки медленно кружатся, как пример
поведения в вакууме.

Йосиф Бродски

If...


IF you can keep your head when all about you
Are losing theirs and blaming it on you,
If you can trust yourself when all men doubt you,
But make allowance for their doubting too;
If you can wait and not be tired by waiting,
Or being lied about, don't deal in lies,
Or being hated, don't give way to hating,
And yet don't look too good, nor talk too wise:

If you can dream - and not make dreams your master;
If you can think - and not make thoughts your aim;
If you can meet with Triumph and Disaster
And treat those two impostors just the same;
If you can bear to hear the truth you've spoken
Twisted by knaves to make a trap for fools,
Or watch the things you gave your life to, broken,
And stoop and build 'em up with worn-out tools:

If you can make one heap of all your winnings
And risk it on one turn of pitch-and-toss,
And lose, and start again at your beginnings
And never breathe a word about your loss;
If you can force your heart and nerve and sinew
To serve your turn long after they are gone,
And so hold on when there is nothing in you
Except the Will which says to them: 'Hold on!'

If you can talk with crowds and keep your virtue,
' Or walk with Kings - nor lose the common touch,
if neither foes nor loving friends can hurt you,
If all men count with you, but none too much;
If you can fill the unforgiving minute
With sixty seconds' worth of distance run,
Yours is the Earth and everything that's in it,
And - which is more - you'll be a Man, my son!

Rudyard Kipling

Non sum qualis eram

Отдавна не съм писал (уви, започва да ми става навик) за което коленепреклонно моля всичките си читатели за извинение. Напоследък само работя или си губя времето в опитване да свърша някаква работа. Е, и от време на време се старая да се разсея от работата, разбира се.
Но какво да се прави...
Джими е започнал свой собствен блог: www.dkaparis.blogspot.com за любопитните и много ми се иска да имам времето и яснотата на мисълта, за да напиша нещо хубаво като коментар.
Нямам време да се занимавам със Залез над Еденспур, макар че имам няколко идеи за началото и края на разказа.
И за да завърша с нещо хубаво, ето ви едно прекрасно стихотворение на Elizabeth Bishop:

One Art

The art of losing isn't hard to master;
so many things seem filled with the intent
to be lost that their loss is no disaster.

Lose something everyday. Accept the fluster
of lost door keys, the hour badly spent.
The art of losing isn't hard to master.

Then practice losing further, losing faster:
places and names, and where it was you meant
to travel. None of these will bring disaster.

I lost my mother's watch. And look! my last, or
next-to-last, of three loved houses went.
The art of losing isn't hard to master.

I lost two cities, lovely ones. And, vaster,
some realms I owned, two rivers, a continent.
I miss them, but it wasn't a disaster.

Even losing you (the joking voice, a gesture
I love) I shan't have lied. It's evident
the art of losing's not too hard to master
though it may look like (Write it!) like disaster.

Replacing numbers in text files

Recently I've encountered a very annoying problem - I have a text file which consists of the following "1. Text & Numbers 2. Text & Numbers 3. Text&Numbers...", etc. up to 60. Now since I want to add some more things in the beginning I have to renumber the rest of the list accordingly. Say I want to add seven items, then the numbers followed by dots should revert to the number seven+current number. Well, it turns out I could not find any simple way of doing this. A colleague referred to Emacs, so I will spend the next few days (whenever time is available) in learning the basic commands, but at first sight I couldn't spot something useful.
If I am unable to find other solutions, I guess I will just have to write a simple program in java or C to deal with the nuisance.
Now back to work.

Залез над Еденспур

Първо се извинявам, че не съм писал отдавна - напоследък съм минал на 14-15 часов работен ден и общо взето не ми остават никакви сили да мисля - сега си взех малко почивка, та реших да драсна някой ред.
Какво е Еденспур и защо залез? Историята е сложна и корените й стигат няколко години в миналото (четири или пет най-много). Някога живеех при по-благоприятни обстоятелства, когато слънчевата светлина не беше само абстракция, която се процежда през прозореца, усмивките на хората бяха истински и неподправени, а проблемите ми се свеждаха до това да пия ли още една бира или не. Почти. Донякъде. Все пак това са спомени, а спомените са винаги по-различни от това, което се е случило в действителност.
Веднъж една приятелка ме попита (с нея имахме навика да пропускаме лекции, за да ходим да играем шах и да пием чай) не ми ли липсват онези времена. Липсват ми и не ми липсват. Има нещо зашеметяващо в блестящата светлина, която безметежно се сипе над разцъфналите усмивки на дърветата, но има и едно мрачно удовлетворение от добре свършената работа - едното е чиста радост, родена от спокойствието на духа и сиянието на всеки отделен миг, а другото е триумфът на духа над грубата съпротива на реалността. Едното е спускане по течението, отпиване от хармонията, другото е преборването с проблемите, извайването на волята.
Но да се върна на "Залез над Еденспур" - това беше проект за разказ, който се зароди в онези безвременни години, в онези слънчеви и усмихнати сънища, в безцелните скитания и търсения. Бях нахвърлял някакви бележки в "Гнездото на Провала"(или Трафопоста, както други наши колеги го наричаха) относно 'скелета' на разказа - това е накратко конспективно описание на случващото се, героите и прочие. (Препоръчвам на всеки, който има повече ентусиазъм, отколкото сериозност, да прави същото).
И така вчера, докато си изхвърлях стария портфейл (скъса се, горкичкия) и го освобождавах от съдържанието му, попаднах на въпросните записки.
Направо си беше едно пътуване във времето. И като остане време ще седна наистина да го напиша. Ако не друго поне воля и желание имам в излишък.

Понякога

Понякога, за да намери истината човек има нужда от знак. От напътствие. От сън.
Хубаво е да изоставиш съмненията си. Хубаво е да изоставиш илюзиите си. Хубаво е да опознаеш себе си.
Мълниите са прекрасни. Вдъхновяващи. Разрушаващи и създаващи.
Радвам се, че в този сън имаше мълнии.

Latex Formulas in Blogger

I came upon this very nice script for inserting LATEX formulas in Blogger. Many thanks to Wolverine for writing it :-) Here is a link to the place where you can download the script (you'll need FF and Greasmonkey):
After some experiments and reading the contents on the site used to create the image I think I found the solution to background color problem (though it is still limited to white or black background of the image): just type (after the first two $ and before the formula) the following (without the quotation marks and instead of color type the color you want the formula to be displayed in)"\color \opaque"
For example, here is a formula written with \red \opaque in front of it:
The code without the $ is \red\opaque \alpha_{i} + \sum_{j=1}^{k} n^{\frac {1}{x_j}} = \beta_{j}.


Another possibility is to write \reverse \opaque in front of the formula:

Also: "\reverse \cyan\opaque \alpha_{i} + \sum_{j=1}^{k} n^{\frac {1}{x_j}} = \beta_{j}" produces


and "\reverse \cyan\opaque \LARGE \alpha_{i} + \sum_{j=1}^{k} n^{\frac {1}{x_j}} = \beta_{j}"

Автоматичен преводач 2

Вчера, докато стоях на една доста скучновата конференция - две бяха единствените смислени неща, които се казаха като информация - започнах да си драскам. После се сетих, че така или иначе смятам да се позанимая с изучаването и евентуално създаване на автоматичен преводач, та реших да направя един brainstorming по темата. Още не съм имал време да се запозная като хората с важните неща в областта - например с базите данни и онтологии (като WordNet), разработени за английския език (разбира се, идеята е да се използват готови бази данни и онтологии за всички езици - първо, защото аз и хората, които може би ще въвлека, са мързеливи, и второ, защото изграждането на подобни лексикални бази данни и онтологии е свързано с немалко трудности).
Ще се опитам да разбия задачата за създаване на Автоматичен преводач до няколко по-малки задачи. Като за начало:
Първо (и най-важно, както и най-сложно): Намиране на подходяща метрика за съответния език. "Метрика" тук се употребява условно - има се предвид реалнозначна функция, която да задава "смислово разстояние" между две думи. Предвид спецификата на всеки език, е логично да се предположи, че за различните езици тази метрика ще бъде различна.
Второ: Определяне на влиянието на контекстуалната рамка върху метриката. Също много сложна задача - най-малкото едно изречение може да бъде разгледано в контекста на съседните пет (предшестващи и следващи изречения) или на съседните десет. Как да се определи минималната контекстуална рамка за всяко едно изречение? И още по-сложния проблем: как да определим промяната в метриката, индуцирана от съответната контекстуална рамка за въпросното изречение?
Да обобщим:
1) Трябва да се създаде подходящо пространство (векторно) от всички думи в даден език и да се избере подходяща метрика за него.
2) Определяне на контекстуална рамка за подтекст на даден текст. Определяне на промяната в метриката за съответния подтекст.

Гледах една локва...

Точно така. Днес гледах една локва. Всъщност бях в странно настроение. Свърших съвсем малко работа и загубих желание да правя, каквото и да е. Не винаги всичко се развива според желанията ни.
Наскоро един приятел ми прати да попълня един психотест, който окончателно потвърди подозренията ми, че съм напълно побъркан. Или не напълно? Не знам. Във всеки случай, след като работата замря и известно време издирвах апокрифните произведения на Кенет Рексрот, които се оказаха не толкова апокрифни, някак попаднах на едно стихотворение на Пърси Шели (Dirge за по-любопитните) и съвсем се настроих да си ходя. Уви, не... Оказа се, че една статия, която пиша от вече не помня кога пак трябва да се преработва. И пак на мен се падна честта.
Около това време стана ясно, че всичките планове за каквото и да е тази вечер пропадат.
А навън продължаваше да вали.
Спуснах си се пеша през Борисова и, докато си вървях под дъжда, погледът ми попадна на една локва. Доста голяма. Капките, които падат образуват красиви водни кръгчета. Преплитащи се пръстени. Красота. Изглежда почти живо. Като някакво дихание от отвъдното.
И понеже си нямах друга работа се спрях да я погледам.
Много странно нещо е това гледането на локви. Когато човек се съсредоточи върху окръжностите всичко останало се изгубва - остава само той и локвата. А след известно време остава само локвата. Прекрасно усещане.

За природата

Има неизброимо много светове. Всяко живо създание, всяко съзнание, за колкото и примитивно да го смятаме, изгражда собствен свят. Удивително е, че сред цялото това различие успяваме все пак да намерим сходни неща. Това е чудо. Магия. Късмет.
Всеки от тези светове се стреми да остане единствен, да доминира, да определя, да управлява. Болката във всеки един е различна, любовта във всеки един е различна, вярата, надеждата, отчаянието са различни. Това, което е общо за всички тях е борбата за оцеляване, жаждата за живот; и заедно с това копнежът по смъртта.
Защо даваме право на съществуване на едни светове, а заличаваме други? Защо дори не се опитваме да открием, да разберем, да достигнем до милиони от тях? Ние не ги уважаваме, ние не ги забелязваме, ние ги унищожаваме без дори да си даваме сметка, че те съществуват.
Но ехото им остава.
Пронизва сънищата и мислите на тези, които са способни да го чуят.
А съвестта не е просто дума.

Автоматичен преводач

Пак не съм писал от доста време, но този грип се оказа доста упорит. Спирам антибиотика в петък. Смятах да пиша отново за отвлечени неща като например как животът е красив, ако можеш да го направиш красив и че вярата е единственото нещо, което може да породи вяра. Щях да пиша за трагедията на един свят лишен от визия - защото именно идеята за нещо по-голямо, по-ценно, по-истинско придават смисъл на всяко съществуване. Онези "духовни същества", за които Екзюпери говори толкова красноречиво. Щях да пиша и за бездните от неразбиране между хората - естествени и непреодолими, заради начина на съсъществуване, който сме си избрали.
Вместо това ще пиша за автоматичен преводач.
Какво представлява автоматичният преводач - програма или устройство, което превежда даден текст от един език на друг език.
Основни спънки са:
1) Идиомите - буквалният им превод е обикновено безсмислен или с погрешен (несъзвучен с контекста) смисъл
2) Граматическата структура и съгласуваност - всеки език има известни граматически правила за конструиране на изречение, които често са доста сложни.
3) Многосмисловост на дума - ако една дума може да се употреби в няколко значения, то като кое от тях трябва да се преведе? Очевидно това трябва да се определи от контекста, но...как да се направи това "алгоритмично".

Намирането на критерий за "близост" между думите в един език, после промяната на тези глобални стойности на базата на контекстуалната рамка на превеждания текст е на практика задачата, която трябва да бъде решена в това направление.
Изглаждането на граматическата структура е нещо, което може да се разглежда отделно - то е просто преподреждането на преведените "единици" в правилна конфигурация. Тоест, то е отделен процес от смисловото превеждане.
Толкова предварителни мисли засега.

Причините:
Да знам, любопитно е защо изобщо ми е хрумнало да мисля за такива неща. Две са мотивационните сили, които движат прогреса - мързел и алчност. Представете си, че успея (то е ясно, с известна помощ) да направя успешно (или сравнително успешно), такъв автоматичен преводач - 1) работата ми като преводач ще се улесни, 2) ако продуктът е добър може да се продаде изгодно.
Хубаво е, че успях да намеря рационално обяснение за действията си.

Събудих се с температура

Тази сутрин се събудих с 39 градуса температура - то още от вчера си бях тръгнал да се разболявам, но...Натъпках се с лекарства и витамини. Предполагам, че до утре, вдругиден ще се оправя. Изглежда ще си почивам и мързелувам днес. Не така беше планирано и времето определено започва да се стапя застрашително, но не мога да направя много по въпроса. Понякога се налага да изтърпим лошото, за да стигнем до хубавото.

Още един интересен ден...

Днес бях на една конференция, посветена на Седма рамкова програма на Европейския съюз. За незапознатите много накратко - отговорните лица от Европейския съюз искат да направят чудеса в развитието на съвременните технологии, да повишат сътрудничеството между научните и промишлените звена, да получат иновационни технологични продукти и да спрат "изтичането на мозъци" към САЩ (най-вече). Всичко това, разбира се, при огромни изисквания за крайните резултати, купища бумащина и нереалистични срокове за твърде амбициозните цели, които са си поставили.
Но, всъщност изобщо мислите ми не се отнасят за конференцията - докато бях там, на няколко пъти получих добронамерен съвет да приключа образованието си тук и да замина да специализирам в чужбина. Замислих се доста сериозно. Ако човек наистина иска да се занимава с наука в нашата прекрасна страна просто няма материалната база за това - или ако я има използването й е свързано с безумно ниски доходи.
Който не цени нещо го губи.
Нашата държава не цени културното си наследство, не цени научния си потенциал, не цени справедливостта. По-лошото е, че и обществото ни не го прави. В България никога не е имало гражданско общество - хората винаги са били твърде погълнати от себе си, за да са способни да се пожертват в името на нещо. Колко имена на българи, които са го правили можете да се сетите? Колко хора като Гай Муций Сцевола е имало в българската история. Освен Ботев и Левски, които други имена се сещате? (Винаги ми е било странно защо патриарх Евтимий Търновски не се изтъква наравно с тях). Един човек, който е способен на саможертва увлича със самия си пример. Човек, който не се страхува за живота си може да извърши велики неща. Спомням си една мисъл на Ганди по този повод:"Човек трябва да бъде промяната, която иска да види в света." Но как може да се роди такъв човек в една държава, където бедните са движени от алчност и завистливост, а богатите нямат никакво желание да променят, каквото и да е. Средната класа? Нямаме такава.
Разбира се, има и много други страни на въпроса. Но за тях ще пиша друг път...

Мисли върху глобализацията, технологизацията и детерминизацията

Откъде да започна...Ето ви едно възможно начало: голяма част от приятелите ми силно се дразнят, когато кажат нещо неправилно и аз реша да ги поправя. "Какъв е проблемът?" - питат те - "Нали разбираш какво искам да кажа?". Каква е разликата между това да кажеш несъществуващата дума "междувпрочем" и да употребиш рядко използваното съчетание "между прочем"? Нали и в двата случая човек ще бъде разбран по един и същи начин. В такива моменти обикновено съм обявяван за заядлив, педантичен, дребнав и пр.
А самият факт, че ми задават подобен въпрос подсказва какъв е проблемът. Ако човек не държи на нещо, то няма стойност за него. Ако езикът е само средство за изразяване на някакви общи състояния и идеи, то тогава проблем наистина няма. Но езикът е също така част от културното ни наследство.
Има езици в света, които изчезват, защото хората, които ги говорят са твърде малко, а младите нямат желание да учат един мъртъв език. Защо?
Заради глобализацията. Какво представлява глобализацията в позитивната си светлина - социално-икономическа рамка за отваряне на възможност за безпрепятствена комуникация с огромен брой хора от други етноси и географски локации, осигуряване на достъп до огромен ресурс от познание и културни наследства, подобряване на услугите и улесняване обмена на опит. (Доста тежък изказ имам на моменти, но явно си върви с преводаческата професия.)
Каква е сянката на глобализацията? Изкореняването на местните култури, изглаждането на "различността", нормализирането на общностите. Подобно уеднаквяване и създаване на обща мета-култура не може да доведе до нищо добро в един продължителен план.
Трагедията на съвременното общество е, че то се концентрира върху задоволяването на потребностите на индивидите, които го съставляват, и създаването на нови "потребности"в икономически обоснована рационалност. С две думи - изместване на фокуса на съзнанието към други проблеми. Но заменянето на един проблем с друг не е решение на проблем и не би могло да бъде - освен в някакъв много краткосрочен план.
Обградете се с каквато техника искате, с каквато храна поискате, облечете се с каквито дрехи поискате - това няма да ви помогне да се чувствате по-щастливи. По-добре оборудвани, по-добре облечени, по-заситени, по-разглезени - със сигурност.
Аз не вярвам в технологиите, не вярвам в науката, не вярвам в способността на хората да взимат правилни решения. Много пъти сме спорили с приятели по въпроса - какво са донесли технологиите? По-добър стандарт на живот, ще кажете без да се замисляте. Топлата вода безспорно е нещо, което голяма част от нашите предци не са познавали. Самолетите ни позволяват да преминаваме огромни разстояния за броени часове. Телефоните и интернет комуникациите ни позволяват да общуваме с хора, които са в другия край на света. Този блог най-малкото ми дава възможност да споделя мнението си с много повече хора, отколкото познавам. Все предимства, все подобрения.
Тук е разминаването във вижданията ни: според мен всички тези неща правят живота ни по-удобен, но не и по-добър.
Изобщо, когато се говори за качество на живота, не съществува начин то да се измери количествено. Животът на всеки човек е уникален, вижданията му са уникални, истината, която търси е уникална. Аз не мога да сравнявам несравними неща. Не се и опитвам. Но някои хора го правят от една страна, защото мислят повърхностно и не се задълбочават в темата - те спорят заради самия спор - за тях това е отдих, начин да избягат от смазващата повторяемост на всекидневието - от друга страна, защото повтарят машинално вече чути неща - силата на пропагандата е именно в това - да насади мнения и виждания, които да приемем за верни без да се замисляме.
И така защо не вярвам в технологиите - те са нож с две остриета - от една страна са полезни, от друга обаче, изискват да се обвържем с тях. Правят ни зависими. Изкривяват "потребностите" ни.
Защо не вярвам в науката - защото науката няма и не може да има морални ангажименти - атомната бомба е от по-красноречивите доказателства за това.
Защо не вярвам в способността на хората да взимат правилни решения - защото е по-лесно и по-доходно да се взимат неправилни.
Аз вярвам в изключенията, в различията, в странностите - защото те са някакъв ориентир за възможностите, които не са подчинени на чисто рационалното мислене. Рационалното може да управлява, но то няма силите да създава и да вдъхновява.
Едно мъртво общество струва по-малко от един жив индивид.
И за да не излезе, че се опитвам да убедя някого в правотата на възгледите си ще цитирам една китайска поговорка:
"Истината има много лица".
Винаги, когато мислите върху нещо се опитвайте да видите не само другата страна, но другите страни, защото най-вероятно има повече от една.
И както е казал Буда (става въпрос за Сидхарта Гаутама, защото докато в западното съзнание понякога неправилно битува идеята, че Буда е само един, то това далеч не е така - Буда е състояние на върховно просветление, което е било достигано от различни други личности):
"Believe nothing, no matter where you read it, or who said it, no matter if I have said it, unless it agrees with your own reason and your own common sense. "

Искам да благодаря на много хора...

Има мигове в живота, когато ти се струва, че си разбрал нещо, че си научил нещо, че си придобил проницателност, която ти е липсвала. После, разбира се, всичко отминава и човек осъзнава, че нищо не е научил, но способността ни да вярваме е най-ценното ни притежание - загубим ли я се превръщаме в механични и празни обвивки. Днес беше такъв миг. Понякога, обаче, човек няма силите да вярва...Съвсем малко не му стига, за да може да види онази светлина, да може да почувства онова озаряващо присъствие, което пронизва и свързва целия свят в едно прекрасно цяло.
Имам един много ясен спомен, когато бях на пет години, - слънцето грееше между листата на дърветата, и имаше нещо в начина, по който падаше самата светлина, което ме караше да изпитвам щастие. Не мога да сравня това усещане с никое друго преживяване - то е различно от почти всичко, което съм познавал.
Имало е и други мигове, но за тях няма да разказвам сега - те не са приятни за мен, а знанието им едва ли ще е полезно за някого.
Както и да е - започвам с благодарностите към всички хора, които по един или друг начин са споделили пътя ми дотук:
На Ани - защото е един от най-усмихнатите и жизнени хора, които познавам, на Ангелина, която въпреки всички мили неща, които написа по мой адрес продължавам да харесвам - най-малкото заради искреността, а и защото ме накара доста да се замисля над някои аспекти от поведението си; на Мици, на Енджи и на Силвия, защото винаги са заставали на моя страна и са най-добрите приятели, които съм имал, на Ивайло, защото винаги ми действа отрезвяващо, на Джими, защото ме спасява от тоталната слабост, на Пастора, който, въпреки че е несериозен понякога, винаги е държал на мен, на Радо, защото поддържа интереса към математиката ми жив, на Мишо, защото ме научи на нещо изключително важно за приятелството, на Деси, защото ми напомня за мен и защото ме кара да се усмихвам, на Вили, защото винаги ме поставя на мястото ми, на Ники Жечев, защото винаги успява да ме вкара "във филм", на Никола и Мишо, защото са едни от малкото приятели от детските години, с които пътищата ни не се разделиха, на Боби, защото се оказа един от най-точните ми приятели, на Гери и Деси, защото ме забавляват с настроенията си, на Ники и Теди, защото въпреки че се разделиха продължават да са едни от най-странните и симпатични хора, които познавам; на Марта, защото ме обича повече, отколкото заслужавам.
Сигурен съм, че съм пропуснал някого и май изобщо убих азбучния ред в началото, но не мисля, че има голямо значение. Или греша?

Дъждовни мисли

"Човек не може да твори чудеса, ако не вярва в тях."
Днес беше дъждовен ден. Леко меланхоличен, леко унасящ. По принцип едно от любимите ми времена...Някога обичах да се разхождам с часове под дъжда - без чадъри, без качулки, просто така...Усещането е неповторимо.
Днес установих, че старите ми навици не са хванали ръжда. Сетих се, без да искам за една мисъл от филма V for Vendetta: "God is in the rain". Цитатът ми хареса още тогава, макар че самия филм не го препоръчвам на никого, който е развил поне малко добър вкус за кино.
Намерих още няколко приятни групи за слушане, между които: Xandria и Lacrimas Profundere.
А сега да продължавам с работата, защото времето лети.

Последният Ангел

"А ти, сине човешки, вземи си остър нож..." Иез. 5:1

Усмивка. Отначало изглежда почти приятелска, после устните се извиват нагоре и разкриват кучешките зъби. Очите на Брандолар - черни и хипнотични, както винаги - блестят с налудничав пламък. Познавам този поглед, затова изобщо не се изненадвам, когато всичките ми опити за дипломатично измъкване от ситуацията са провалени с едно изречение:
"Напротив, приятелю, точно неприятности искаме".

*************************************************************************************
Болката има странното свойство да фокусира съзнанието върху себе си - нищо друго не съществува отвъд нея, вселената се увива около нея. После идва драскането и скърцането - като от хиляди плъхове, които са се скрили в черепа и се мъчат отчаяно да прегризат пътя си навън - страх, толкова чист, толкова безкраен, че мислите се разбягват пред него. Челюстите не са способни да удържат вика, който се надига някъде от дълбините на съзнанието...
Пръстите се свиват от усилието да създадат някаква опора, нещо, в което умът да се вкопчи. И тогава се появява отчуждението. Отхвърлянето. Откъсването. И накрая - угасването.

Отдавна не съм писал

Отдавна не съм писал тук - наскоро бях порицан, че като съм почнал блог и трябвало да отделям време и енергия да пиша в него - но напоследък нямах никакво желание да пиша, каквото и да е.
Има доста неща, които бих могъл да надраскам, но мисля да се спра на няколко.
Наби ми се в ума репликата на Ивсъна, много изящно вметната в разговора: "Някой път трябва да се самоубиеш." Мисля да я използвам някъде в разказа, който определено придобива в мислите ми мрачни очертания.
Отново съм изпаднал в едно от мизантропските си настроения - способността на хората да се концентрират само и единствено върху недостатъците на другите ми е силно непонятна. Така или иначе съм затънал до гуша в работа и поети обещания, та изобщо няма да се занимавам да разсъждавам върху подобни глупости.
Попаднах на едно онлайн радио: http://radio.darkness.com/, засега ми харесва.
Открих новата си любов в лицето на Ningizzia - благодарности на Силвия по този повод.
Толкова за днес. Може би все пак ще подновя писането на разказа по-скоро, отколкото смятах.

Вчера

Вчера беше странен ден. Излязох от работата към обяд и забравих да се прибера. Мислех да попревеждам, но и това не направих. Отидох да помогна на една приятелка да си уреди нещата за един изпит. После се мина на бира и разговори. Много я бива да ме разпитва за неща, за които не обичам да говоря по принцип. Както и да изтъква (несъзнателно, предполагам) черти от характера ми, които изобщо не харесвам. После се оказа, че ще се виждам с една друга приятелка, та деня придоби напълно лежерни измерения. Само, че вече бях в малко развалено настроение, та си пролича, въпреки жалките ми опити да прикрия факта.
Като цяло много изпита бири и коктейл от усмивки и странно настроение. Някой от тези дни трябва да поработя сериозно, за да наваксам...

Има дни...

Има дни, в които просто се чувстваш странно. Нищо не се вписва...Нищо не е както трябва. Днес е такъв ден, а като за капак една личност отново ме извади от релси. Обаче, този път наистина за последно. Хората са неблагодарни, алчни и себични същества. Поне през повечето време.
До утре, евентуално.

Много неща в малко думи

Не съм писал от доста време, но напоследък всичко ми е леко сюрреалистично. Липса на време и много работа са причините. Прибирането в разни странни часове от апокрифни заведения не помага особено на ситуацията. Накратко: видях се с доста хора (даже се запознах с няколко доста интересни личности - може би ще се видим пак, а може би не - времето ще покаже...) и имам да се виждам с два пъти повече. Изпълних едно отдавнашно обещание. Започнах новата си работа, която е като старата само, че има по-малко свободно време, допълнителни задачи и повече суматоха.
Имам отчаяна нужда от 200, 000 евро за джобни и никакви изгледи да ги получа скоро. За сметка на това шансовете да умра от свръхдоза кофеин се подобряват стремглаво.
Разказът за момента ще го замразя - тъкмо да ми отлежат идеите...Надявам се към средата на февруари да съм почнал да наваксвам изоставането от графика и току-виж да съм започнал магистратурата в НБУ, така че евентуално тогава ще подновя драскането по него.
Какво друго? Гледах малко от турнира по шах във Вайк-Ан-Зее (ако така се транскрибира изобщо). Засега Топалов има шансове да спечели, да се надяваме, че няма пак да се изложи.
Толкова засега от мен, сладки сънища на всички и се усмихвайте! Поне сили за това човек винаги трябва да има.

Е, такова нещо не ми се беше случвало...

Вчера ми умря клавиатурата. По-точно два бутона от нея. Каква е вероятността единият да ми трябва, за да си напиша паролата за администраторския акаунт на Windows? Абсолютно вярно: 100%. Голямо разглабяне падна и отново се почувствах на 10 години, когато се занимавах да разглобявам и сглобявам разни неща...Спомням си около това време ми бяха подарили един конструктор и сглобявах някакъв самосвал с електромотор близо един месец, за да може накрая на едно празненство в нас да дойдат едни приятели, да ми го настъпят и да го счупят, докато се гонят из стаята. То не беше рев, не беше чудо. Добре, че нямах пистолет тогава!
Обаче клавиатурата не проработи, та сега пиша с нова. И отново не успях да се наспя. Взе да ми става навик, което не е добре...
От друга страна като задълбах в спомени и се замислих. Сещате ли се кога за последно сте се чувствали щастливи? Имам предвид щастливи просто така, а не, например, защото току-що сте срещнали най-прекрасния човек на света или защото сте си взели най-трудния изпит, или защото в момента нямате никакви грижи, и пр. Безпричинно щастливи. Хубаво усещане. Трябва да намеря начин да го изпитвам по-често.
P.S. Разказът, който ще започна да пиша тези дни ще е със зелени букви, за да не става каша с другите мисли, които ще нахвърлям. Усмихнат ден и честито на всите именници! Да не забравите да почерпите, ей!

Добро утро!

Добро утро! Успях да се понаспя уж.
Както казва една китайска поговорка: "И най-дългото пътуване започва от първата крачка".
Затова мисля все пак да пробвам как ще тръгне писането на разказ/повест в блог. Отдавна не съм писал нищо, а имам навика леко да зарязвам нещата, когато не вървят, но като публикувам тук ще имам по-голям стимул да продължавам. Разбира се, не знам колко свободно време ще имам, така че може би няма да се получи толкова гладко, колкото се надявам, но бъдещето ще покаже.

Тази вечер

Хубав ден! Като изключим отвратителната хрема и леката сънливост, които ме преследват последните дни, прекарах едни от най-прекрасните мигове в живота си! Имам си подарък - интересна гривничка - и сега съм поставен в деликатната ситуация с мизерии от пари да върна жеста - но нали съм мъж, ще трябва да се натегна и да измисля нещо наистина невероятно.
Толкова засега, защото страната на сънищата ме зове. До утре!

Малко разсъждения за живота

Всеки човек си има теории. Една приятелка навремето ми каза, че ако някога седне да изпише всичките си теории за живота ще се получи доста дебела книга. Напълно възможно, между другото.
Как се раждат подобни идеи? При мен обикновено се получава, докато си седя в някое кафене обикновено сам, понеже, поради естеството на работата/работите ми, е трудно да намериш друг приятел по тези часове, или ако намериш той/тя е изключително зает, затрупан със задачи, мързи го/я и пр. И така, стоя си аз във въпросното кафене, отпивам си от кафенцето, за да се занимавам с нещо, и гледам през замъглените (през зимата) или недобре измитите (през лятото) стъкла на заведението. Отвън почти винаги минават хора, някои бързат, други се шляят, трети внимателно се оглеждат, защото търсят някаква сграда или адрес наблизо, или имат среща.
И като нямам какво друго да правя търся някаква закономерност в начина им на поведение, подслушвам разговорите на съседните маси, ако има такива, и започвам да се чудя. За какво се чудя ли? Хората, когато не знаят, че са наблюдавани са искрени. Можете да видите неприкритата умора, ядно стиснатите устни, решителната походка - разни дребни и издайнически неща - те не могат да ви кажат в какво вярва един човек, но могат да ви подскажат как усеща живота в момента. Някаква част от мен чувства близки всички тези хора, нещо в мен ги смята невероятно далечни - не знам как да го въплътя в думи - най-добрата аналогия, която ми хрумва е за листа, падащи от едно и също дърво - някога са били части от него, но сега са разпръснати.
И ето, че стигам до някакво подобие на теория: С всички тези хора много си приличаме, те споделят същия вътрешен пламък, който нося и аз, но това което ни различава е увиването. Какво имам предвид под увиване: следното - хората инстинктивно се стремят да се вкоренят в нещо, да стабилизират живота си около нещо, да вложат енергията си в нещо: за някои това са екстремни преживявания, за други някой човек, за трети кариера, за четвърти религия. Отдаването на нещо, увиването около нещо създава илюзия за смисленост. Човек иска животът му да има смисъл.
Около какво се увивам аз? Приятелите си, семейството си, търсенето на магичност в един свят изтъкан от цинизъм и механична пресметливост. Това, в което вярваме, е това, което сме, това, около което се увиваме, е това, което смятаме за неразделна част от нас.
Ето на, колко много глупости може да натвори човек, когато няма с кого да си поговори в едно кафене...

Само за математици

Реших да пропусна философските разсъждения тази вечер, ще ги оставя за утре, най-вероятно.
Беше хубав ден, малко странен, но като цяло хубав. Трябваше да се видя с някои хора, но не се видяхме. Хапнах в един китайски, минах през едно апокрифно заведение до Римската стена (която всъщност е от времето на турското "присъствие") и накрая завърших в "Уго" зад Славейков. Няма как да не спомена писането на задачи върху салфетки в разните заведения...Това си е някаква своего рода запазена марка на математиците. Не, че не познавам и други субекти, които го правят. Но така или иначе, най-вече математиците имат този безумен навик да драскат върху най-различни хартийки. И така без повече предисловия, касае се за следното. (Подозирам, че проблемът е известен и отдавна е решен, но за хората, които обичат да си блъскат главата със загадки, които нямат пряко приложение в практиката ето една хипотеза, над която да помислите):
За всяко естествено число n>1, съществуват n на брой цели положителни числа X_1,..., X_n, такива, че сумата от n-тите им степени е просто число.
Тривиалният случай е, когато n е просто, тогава очевидно въпросните числа са равни помежду си и са равни на 1 (разбира се, вероятно съществуват и други решения и да се опишат всички е друг занимателен въпрос).
Но за конкретната задача така поставената хипотеза е вярна за простите числа. Остава да се провери за съставните. Или да се намери контрапример. Засега ми хрумва, че трябва да се разгледат два случая - 1) n е квадрат на просто число 2) n може да се разбие на произведение от две взаимнопрости числа.
Но понеже ми се спи адски много, започнал съм да се разболявам и определено не съм в състояние да мисля ще се отдам на по-нататъшни усилия друг ден. Лека нощ и сладки сънища!

Вчера беше шантав ден. Първият работен ден...Не много работен всъщност, ама нейсе. Сутринта отидох по-рано, защото шефът ме бил търсил предния ден (пък аз, както се досещате бях навън с приятели, пих бира и коняк, и водих забавни разговори). Висях около три часа преди да се появи, после уж се разбрахме (доколкото мозъкът ми можеше да схваща по това време - но автопилотът е хубаво нещо). Обядвахме с колегите - много хубава работа е това колегиалния обяд. После се обадих на един специален човек да се видим, ама беше на работа до късно, та заседнах с колегите да си разправяме глупави вицове и пр.
Точно се бях примирил, че тоя ден нищо интересно няма да се случи и ще се наспя най-накрая и се обади една приятелка да се видим (не се бяхме виждали от сто години - тоест няколко месеца). Ще отбележа само, че разговорът беше поучителен, а бирата ме хвана. И така в благоприличното време 19:20 се изнесохме, заедно с приятеля й, който тъкмо идваше, към спирката на 280 на Ректората. И не щеш ли виждам стар познайник. Девойката и приятеля й леко ме зарязаха, защото се поразговорих, ама какво да правя. Ще трябва да се видя с човека - много готин пич, навремето ми беше асистент на единия изпит и ме пусна до устен...
После се прибрах и се настроих философски, ама за това по-късно...

Добро утро! Само, че кое му е доброто: настинал съм като куче, не мога да гледам въпреки, че пих чай и кафе, главата ми пак е в някаква алтернативна реалност, а на всичко отгоре днес се очаква да мисля. Какво да се прави...Никога не пийте бира с коняк - ще си прекарате много весело вечерта и на сутринта ще се чудите защо ви е трябвало. И още някоя мъдрост бих добавил, но не мога да се сетя. По-късно, може би.

И така: първото умотворение изцяло на български. Хвана ме скуката, уморих се да работя, отегчих се да се разсейвам и ненадейно в главата ми зазвуча култовата песничка от филма "Лешпер": "...Ой, ой, ой, водка "Ахелой"..."- много добър филм между другото, домашно бургаско производство, но правен с много ентусиазъм и чувство за самоирония.
То изобщо, напоследък, всички Балкански филми показват подобни черти - но упадъчния романтизъм, който лъха от екрана не може да се сбърка с мрачната безнадежност на западните филми на подобна тематика. Хората, които си пропиляват живота в ленност и безвременна безметежност тук излъчват неподправена бодрост и оптимизъм - честно да си кажа, спомних си с умиление за времената, когато се размотавах в Борисова с няколко бутилки бира и никакви пари в джоба - човек е най-щастлив, когато простите удоволствия все още му се услаждат; излишъкът на пари, търсенето на блясъка заради самия блясък, алчността, разглезването на сетивата и желанията постепенно ни кара да загубим способността да се радваме на първичните, неподправени дарове на живота.

How does a normal day start? Waking up, going to the bathroom to wash the sleep away, then looking at the hot coffee inside the cup - a dark swirling mass of energy ready to infiltrate the body. Taking a sip - slowly as the warmth spreads throughout the veins, and the mind is reborn into consciousness. The only problem being that I do not drink coffee in the morning, I prefer tea. A lot more caffeine and it keeps you awake longer.
The more I think about the habits that populate our existence, the more I am inclined to give up on most of them. Freedom and control are the ends of all our actions. But more on that later...

И специално за теб, скъпа Ангелина, от време на време ще има глупости и на български. Много усмивки от мен, толкова хубаво беше да си поговоря отново с теб - приятни забавления с новата играчка и наистина искам да видя рисунките.

First post

I guess this is the best time to start a blog, the year has just begun, there is something of hope in the air, and I have yet to start working on the various tasks that are set before me. We'll see if this gets far. For now, I stand optimistic. There will be random thoughts, pieces of poetry, impressions, points of interest for me (puzzles, being one kind of obssession) , and all kind of brainstorming over short stories that I'll probably never write. Cheers!