Пътуването до Видин

Ще си открадна малко време за да драсна няколко реда:

Има нещо невероятно във всяко пътуване - както пътят се разкрива, така и човек бива постепенно разкрит от самото пътуване - и когато най-накрая стигнахме Видин (по новия път - който, за съжаление, свършва преди града) ме завладя странно усещане - вечерта се спуска, всичко наоколо се изпълва със странните цветове на залеза от пурпурно до виолетово, отразени и подсилени от скалите. И внезапно се появява чувството, че си напълно сам - и не, това не е чувство на самота, тъга или несигурност - чувството, че нямаш нужда от никого и нищо, че всичко, което си правил, за което си се борил, всичките ти постижения, всички приятели, които имаш, всички хора, които обичаш, или си мислиш, че обичаш, всичко, в което вярваш, всичко, на което държиш, се разтваря в този вълшебен, пропит със странна светлина въздух. И това изобщо не те засяга - то няма общо с теб - това са били само дрехи, играчки, глупави залъгалки...

Трябва да сравня това усещане с онова от Белоградчишките скали - много подобно и в същото време съвършено различно: усещане за свобода, за радост, сякаш ти се иска да литнеш, окрилен от толкова невъобразима красота. Ще ми се да споделя тази гледка с всички хора, които обичам - не мога да се сетя за по-прекрасен подарък от това да дадеш на някого подобно преживяване.