Залез над Еденспур (Пролог - част)

Пролог

На моята муза - прекрасна и единствена

"...and with every tear a dream,
with every tear a dream... "

Велгрот удряше с чука по тъмната метална халка и при всеки удар се разнасяше звън, очите му проблясваха и лицето му за кратко сменяше изражението си. От усилието от отворените му рани се посипваше кръв и подхранваше пламъците и дима, и наоколо се разсипваха искри.
Понякога звукът беше кристално чист като песента на сребърна камбана и в тези мигове усмивка озаряваше лицето на магьосника, защото това бяха щастливите и безоблачни спомени от миналото му - първата похвала, която беше получил, първата му любов, докосването до тайните на магията след години упорито и безкрайно четене, приятелствата, успехите, славата.
Друг път дрънченето беше мрачно и зловещо, а лицето му се превръщаше в каменна маска. Очите му блестяха с тъга и гняв, защото тези мигове бяха свързани с всички неприятни преживявания, през които беше преминал - предателства, лъжи, смърт, раздори, гняв, безумие и гордост.
Всеки следващ удар беше по-уверен от предишните, по-завършен, по-устремен и ... по-труден. Беше започнал да усеща слабостта на тялото, което все още обитаваше - магията започваше да се износва и изтощението нахлу в ръцете му. Чукът беше тежък толкова тежък...
За миг спря и погледът му улови движението на един от саламандрите - огнените духове, които беше призовал, за да му помогнат да завърши (или да започне?) делото си.