Още един интересен ден...

Днес бях на една конференция, посветена на Седма рамкова програма на Европейския съюз. За незапознатите много накратко - отговорните лица от Европейския съюз искат да направят чудеса в развитието на съвременните технологии, да повишат сътрудничеството между научните и промишлените звена, да получат иновационни технологични продукти и да спрат "изтичането на мозъци" към САЩ (най-вече). Всичко това, разбира се, при огромни изисквания за крайните резултати, купища бумащина и нереалистични срокове за твърде амбициозните цели, които са си поставили.
Но, всъщност изобщо мислите ми не се отнасят за конференцията - докато бях там, на няколко пъти получих добронамерен съвет да приключа образованието си тук и да замина да специализирам в чужбина. Замислих се доста сериозно. Ако човек наистина иска да се занимава с наука в нашата прекрасна страна просто няма материалната база за това - или ако я има използването й е свързано с безумно ниски доходи.
Който не цени нещо го губи.
Нашата държава не цени културното си наследство, не цени научния си потенциал, не цени справедливостта. По-лошото е, че и обществото ни не го прави. В България никога не е имало гражданско общество - хората винаги са били твърде погълнати от себе си, за да са способни да се пожертват в името на нещо. Колко имена на българи, които са го правили можете да се сетите? Колко хора като Гай Муций Сцевола е имало в българската история. Освен Ботев и Левски, които други имена се сещате? (Винаги ми е било странно защо патриарх Евтимий Търновски не се изтъква наравно с тях). Един човек, който е способен на саможертва увлича със самия си пример. Човек, който не се страхува за живота си може да извърши велики неща. Спомням си една мисъл на Ганди по този повод:"Човек трябва да бъде промяната, която иска да види в света." Но как може да се роди такъв човек в една държава, където бедните са движени от алчност и завистливост, а богатите нямат никакво желание да променят, каквото и да е. Средната класа? Нямаме такава.
Разбира се, има и много други страни на въпроса. Но за тях ще пиша друг път...

Мисли върху глобализацията, технологизацията и детерминизацията

Откъде да започна...Ето ви едно възможно начало: голяма част от приятелите ми силно се дразнят, когато кажат нещо неправилно и аз реша да ги поправя. "Какъв е проблемът?" - питат те - "Нали разбираш какво искам да кажа?". Каква е разликата между това да кажеш несъществуващата дума "междувпрочем" и да употребиш рядко използваното съчетание "между прочем"? Нали и в двата случая човек ще бъде разбран по един и същи начин. В такива моменти обикновено съм обявяван за заядлив, педантичен, дребнав и пр.
А самият факт, че ми задават подобен въпрос подсказва какъв е проблемът. Ако човек не държи на нещо, то няма стойност за него. Ако езикът е само средство за изразяване на някакви общи състояния и идеи, то тогава проблем наистина няма. Но езикът е също така част от културното ни наследство.
Има езици в света, които изчезват, защото хората, които ги говорят са твърде малко, а младите нямат желание да учат един мъртъв език. Защо?
Заради глобализацията. Какво представлява глобализацията в позитивната си светлина - социално-икономическа рамка за отваряне на възможност за безпрепятствена комуникация с огромен брой хора от други етноси и географски локации, осигуряване на достъп до огромен ресурс от познание и културни наследства, подобряване на услугите и улесняване обмена на опит. (Доста тежък изказ имам на моменти, но явно си върви с преводаческата професия.)
Каква е сянката на глобализацията? Изкореняването на местните култури, изглаждането на "различността", нормализирането на общностите. Подобно уеднаквяване и създаване на обща мета-култура не може да доведе до нищо добро в един продължителен план.
Трагедията на съвременното общество е, че то се концентрира върху задоволяването на потребностите на индивидите, които го съставляват, и създаването на нови "потребности"в икономически обоснована рационалност. С две думи - изместване на фокуса на съзнанието към други проблеми. Но заменянето на един проблем с друг не е решение на проблем и не би могло да бъде - освен в някакъв много краткосрочен план.
Обградете се с каквато техника искате, с каквато храна поискате, облечете се с каквито дрехи поискате - това няма да ви помогне да се чувствате по-щастливи. По-добре оборудвани, по-добре облечени, по-заситени, по-разглезени - със сигурност.
Аз не вярвам в технологиите, не вярвам в науката, не вярвам в способността на хората да взимат правилни решения. Много пъти сме спорили с приятели по въпроса - какво са донесли технологиите? По-добър стандарт на живот, ще кажете без да се замисляте. Топлата вода безспорно е нещо, което голяма част от нашите предци не са познавали. Самолетите ни позволяват да преминаваме огромни разстояния за броени часове. Телефоните и интернет комуникациите ни позволяват да общуваме с хора, които са в другия край на света. Този блог най-малкото ми дава възможност да споделя мнението си с много повече хора, отколкото познавам. Все предимства, все подобрения.
Тук е разминаването във вижданията ни: според мен всички тези неща правят живота ни по-удобен, но не и по-добър.
Изобщо, когато се говори за качество на живота, не съществува начин то да се измери количествено. Животът на всеки човек е уникален, вижданията му са уникални, истината, която търси е уникална. Аз не мога да сравнявам несравними неща. Не се и опитвам. Но някои хора го правят от една страна, защото мислят повърхностно и не се задълбочават в темата - те спорят заради самия спор - за тях това е отдих, начин да избягат от смазващата повторяемост на всекидневието - от друга страна, защото повтарят машинално вече чути неща - силата на пропагандата е именно в това - да насади мнения и виждания, които да приемем за верни без да се замисляме.
И така защо не вярвам в технологиите - те са нож с две остриета - от една страна са полезни, от друга обаче, изискват да се обвържем с тях. Правят ни зависими. Изкривяват "потребностите" ни.
Защо не вярвам в науката - защото науката няма и не може да има морални ангажименти - атомната бомба е от по-красноречивите доказателства за това.
Защо не вярвам в способността на хората да взимат правилни решения - защото е по-лесно и по-доходно да се взимат неправилни.
Аз вярвам в изключенията, в различията, в странностите - защото те са някакъв ориентир за възможностите, които не са подчинени на чисто рационалното мислене. Рационалното може да управлява, но то няма силите да създава и да вдъхновява.
Едно мъртво общество струва по-малко от един жив индивид.
И за да не излезе, че се опитвам да убедя някого в правотата на възгледите си ще цитирам една китайска поговорка:
"Истината има много лица".
Винаги, когато мислите върху нещо се опитвайте да видите не само другата страна, но другите страни, защото най-вероятно има повече от една.
И както е казал Буда (става въпрос за Сидхарта Гаутама, защото докато в западното съзнание понякога неправилно битува идеята, че Буда е само един, то това далеч не е така - Буда е състояние на върховно просветление, което е било достигано от различни други личности):
"Believe nothing, no matter where you read it, or who said it, no matter if I have said it, unless it agrees with your own reason and your own common sense. "

Искам да благодаря на много хора...

Има мигове в живота, когато ти се струва, че си разбрал нещо, че си научил нещо, че си придобил проницателност, която ти е липсвала. После, разбира се, всичко отминава и човек осъзнава, че нищо не е научил, но способността ни да вярваме е най-ценното ни притежание - загубим ли я се превръщаме в механични и празни обвивки. Днес беше такъв миг. Понякога, обаче, човек няма силите да вярва...Съвсем малко не му стига, за да може да види онази светлина, да може да почувства онова озаряващо присъствие, което пронизва и свързва целия свят в едно прекрасно цяло.
Имам един много ясен спомен, когато бях на пет години, - слънцето грееше между листата на дърветата, и имаше нещо в начина, по който падаше самата светлина, което ме караше да изпитвам щастие. Не мога да сравня това усещане с никое друго преживяване - то е различно от почти всичко, което съм познавал.
Имало е и други мигове, но за тях няма да разказвам сега - те не са приятни за мен, а знанието им едва ли ще е полезно за някого.
Както и да е - започвам с благодарностите към всички хора, които по един или друг начин са споделили пътя ми дотук:
На Ани - защото е един от най-усмихнатите и жизнени хора, които познавам, на Ангелина, която въпреки всички мили неща, които написа по мой адрес продължавам да харесвам - най-малкото заради искреността, а и защото ме накара доста да се замисля над някои аспекти от поведението си; на Мици, на Енджи и на Силвия, защото винаги са заставали на моя страна и са най-добрите приятели, които съм имал, на Ивайло, защото винаги ми действа отрезвяващо, на Джими, защото ме спасява от тоталната слабост, на Пастора, който, въпреки че е несериозен понякога, винаги е държал на мен, на Радо, защото поддържа интереса към математиката ми жив, на Мишо, защото ме научи на нещо изключително важно за приятелството, на Деси, защото ми напомня за мен и защото ме кара да се усмихвам, на Вили, защото винаги ме поставя на мястото ми, на Ники Жечев, защото винаги успява да ме вкара "във филм", на Никола и Мишо, защото са едни от малкото приятели от детските години, с които пътищата ни не се разделиха, на Боби, защото се оказа един от най-точните ми приятели, на Гери и Деси, защото ме забавляват с настроенията си, на Ники и Теди, защото въпреки че се разделиха продължават да са едни от най-странните и симпатични хора, които познавам; на Марта, защото ме обича повече, отколкото заслужавам.
Сигурен съм, че съм пропуснал някого и май изобщо убих азбучния ред в началото, но не мисля, че има голямо значение. Или греша?

Дъждовни мисли

"Човек не може да твори чудеса, ако не вярва в тях."
Днес беше дъждовен ден. Леко меланхоличен, леко унасящ. По принцип едно от любимите ми времена...Някога обичах да се разхождам с часове под дъжда - без чадъри, без качулки, просто така...Усещането е неповторимо.
Днес установих, че старите ми навици не са хванали ръжда. Сетих се, без да искам за една мисъл от филма V for Vendetta: "God is in the rain". Цитатът ми хареса още тогава, макар че самия филм не го препоръчвам на никого, който е развил поне малко добър вкус за кино.
Намерих още няколко приятни групи за слушане, между които: Xandria и Lacrimas Profundere.
А сега да продължавам с работата, защото времето лети.

Последният Ангел

"А ти, сине човешки, вземи си остър нож..." Иез. 5:1

Усмивка. Отначало изглежда почти приятелска, после устните се извиват нагоре и разкриват кучешките зъби. Очите на Брандолар - черни и хипнотични, както винаги - блестят с налудничав пламък. Познавам този поглед, затова изобщо не се изненадвам, когато всичките ми опити за дипломатично измъкване от ситуацията са провалени с едно изречение:
"Напротив, приятелю, точно неприятности искаме".

*************************************************************************************
Болката има странното свойство да фокусира съзнанието върху себе си - нищо друго не съществува отвъд нея, вселената се увива около нея. После идва драскането и скърцането - като от хиляди плъхове, които са се скрили в черепа и се мъчат отчаяно да прегризат пътя си навън - страх, толкова чист, толкова безкраен, че мислите се разбягват пред него. Челюстите не са способни да удържат вика, който се надига някъде от дълбините на съзнанието...
Пръстите се свиват от усилието да създадат някаква опора, нещо, в което умът да се вкопчи. И тогава се появява отчуждението. Отхвърлянето. Откъсването. И накрая - угасването.

Отдавна не съм писал

Отдавна не съм писал тук - наскоро бях порицан, че като съм почнал блог и трябвало да отделям време и енергия да пиша в него - но напоследък нямах никакво желание да пиша, каквото и да е.
Има доста неща, които бих могъл да надраскам, но мисля да се спра на няколко.
Наби ми се в ума репликата на Ивсъна, много изящно вметната в разговора: "Някой път трябва да се самоубиеш." Мисля да я използвам някъде в разказа, който определено придобива в мислите ми мрачни очертания.
Отново съм изпаднал в едно от мизантропските си настроения - способността на хората да се концентрират само и единствено върху недостатъците на другите ми е силно непонятна. Така или иначе съм затънал до гуша в работа и поети обещания, та изобщо няма да се занимавам да разсъждавам върху подобни глупости.
Попаднах на едно онлайн радио: http://radio.darkness.com/, засега ми харесва.
Открих новата си любов в лицето на Ningizzia - благодарности на Силвия по този повод.
Толкова за днес. Може би все пак ще подновя писането на разказа по-скоро, отколкото смятах.

Вчера

Вчера беше странен ден. Излязох от работата към обяд и забравих да се прибера. Мислех да попревеждам, но и това не направих. Отидох да помогна на една приятелка да си уреди нещата за един изпит. После се мина на бира и разговори. Много я бива да ме разпитва за неща, за които не обичам да говоря по принцип. Както и да изтъква (несъзнателно, предполагам) черти от характера ми, които изобщо не харесвам. После се оказа, че ще се виждам с една друга приятелка, та деня придоби напълно лежерни измерения. Само, че вече бях в малко развалено настроение, та си пролича, въпреки жалките ми опити да прикрия факта.
Като цяло много изпита бири и коктейл от усмивки и странно настроение. Някой от тези дни трябва да поработя сериозно, за да наваксам...

Има дни...

Има дни, в които просто се чувстваш странно. Нищо не се вписва...Нищо не е както трябва. Днес е такъв ден, а като за капак една личност отново ме извади от релси. Обаче, този път наистина за последно. Хората са неблагодарни, алчни и себични същества. Поне през повечето време.
До утре, евентуално.

Много неща в малко думи

Не съм писал от доста време, но напоследък всичко ми е леко сюрреалистично. Липса на време и много работа са причините. Прибирането в разни странни часове от апокрифни заведения не помага особено на ситуацията. Накратко: видях се с доста хора (даже се запознах с няколко доста интересни личности - може би ще се видим пак, а може би не - времето ще покаже...) и имам да се виждам с два пъти повече. Изпълних едно отдавнашно обещание. Започнах новата си работа, която е като старата само, че има по-малко свободно време, допълнителни задачи и повече суматоха.
Имам отчаяна нужда от 200, 000 евро за джобни и никакви изгледи да ги получа скоро. За сметка на това шансовете да умра от свръхдоза кофеин се подобряват стремглаво.
Разказът за момента ще го замразя - тъкмо да ми отлежат идеите...Надявам се към средата на февруари да съм почнал да наваксвам изоставането от графика и току-виж да съм започнал магистратурата в НБУ, така че евентуално тогава ще подновя драскането по него.
Какво друго? Гледах малко от турнира по шах във Вайк-Ан-Зее (ако така се транскрибира изобщо). Засега Топалов има шансове да спечели, да се надяваме, че няма пак да се изложи.
Толкова засега от мен, сладки сънища на всички и се усмихвайте! Поне сили за това човек винаги трябва да има.

Е, такова нещо не ми се беше случвало...

Вчера ми умря клавиатурата. По-точно два бутона от нея. Каква е вероятността единият да ми трябва, за да си напиша паролата за администраторския акаунт на Windows? Абсолютно вярно: 100%. Голямо разглабяне падна и отново се почувствах на 10 години, когато се занимавах да разглобявам и сглобявам разни неща...Спомням си около това време ми бяха подарили един конструктор и сглобявах някакъв самосвал с електромотор близо един месец, за да може накрая на едно празненство в нас да дойдат едни приятели, да ми го настъпят и да го счупят, докато се гонят из стаята. То не беше рев, не беше чудо. Добре, че нямах пистолет тогава!
Обаче клавиатурата не проработи, та сега пиша с нова. И отново не успях да се наспя. Взе да ми става навик, което не е добре...
От друга страна като задълбах в спомени и се замислих. Сещате ли се кога за последно сте се чувствали щастливи? Имам предвид щастливи просто така, а не, например, защото току-що сте срещнали най-прекрасния човек на света или защото сте си взели най-трудния изпит, или защото в момента нямате никакви грижи, и пр. Безпричинно щастливи. Хубаво усещане. Трябва да намеря начин да го изпитвам по-често.
P.S. Разказът, който ще започна да пиша тези дни ще е със зелени букви, за да не става каша с другите мисли, които ще нахвърлям. Усмихнат ден и честито на всите именници! Да не забравите да почерпите, ей!

Добро утро!

Добро утро! Успях да се понаспя уж.
Както казва една китайска поговорка: "И най-дългото пътуване започва от първата крачка".
Затова мисля все пак да пробвам как ще тръгне писането на разказ/повест в блог. Отдавна не съм писал нищо, а имам навика леко да зарязвам нещата, когато не вървят, но като публикувам тук ще имам по-голям стимул да продължавам. Разбира се, не знам колко свободно време ще имам, така че може би няма да се получи толкова гладко, колкото се надявам, но бъдещето ще покаже.

Тази вечер

Хубав ден! Като изключим отвратителната хрема и леката сънливост, които ме преследват последните дни, прекарах едни от най-прекрасните мигове в живота си! Имам си подарък - интересна гривничка - и сега съм поставен в деликатната ситуация с мизерии от пари да върна жеста - но нали съм мъж, ще трябва да се натегна и да измисля нещо наистина невероятно.
Толкова засега, защото страната на сънищата ме зове. До утре!

Малко разсъждения за живота

Всеки човек си има теории. Една приятелка навремето ми каза, че ако някога седне да изпише всичките си теории за живота ще се получи доста дебела книга. Напълно възможно, между другото.
Как се раждат подобни идеи? При мен обикновено се получава, докато си седя в някое кафене обикновено сам, понеже, поради естеството на работата/работите ми, е трудно да намериш друг приятел по тези часове, или ако намериш той/тя е изключително зает, затрупан със задачи, мързи го/я и пр. И така, стоя си аз във въпросното кафене, отпивам си от кафенцето, за да се занимавам с нещо, и гледам през замъглените (през зимата) или недобре измитите (през лятото) стъкла на заведението. Отвън почти винаги минават хора, някои бързат, други се шляят, трети внимателно се оглеждат, защото търсят някаква сграда или адрес наблизо, или имат среща.
И като нямам какво друго да правя търся някаква закономерност в начина им на поведение, подслушвам разговорите на съседните маси, ако има такива, и започвам да се чудя. За какво се чудя ли? Хората, когато не знаят, че са наблюдавани са искрени. Можете да видите неприкритата умора, ядно стиснатите устни, решителната походка - разни дребни и издайнически неща - те не могат да ви кажат в какво вярва един човек, но могат да ви подскажат как усеща живота в момента. Някаква част от мен чувства близки всички тези хора, нещо в мен ги смята невероятно далечни - не знам как да го въплътя в думи - най-добрата аналогия, която ми хрумва е за листа, падащи от едно и също дърво - някога са били части от него, но сега са разпръснати.
И ето, че стигам до някакво подобие на теория: С всички тези хора много си приличаме, те споделят същия вътрешен пламък, който нося и аз, но това което ни различава е увиването. Какво имам предвид под увиване: следното - хората инстинктивно се стремят да се вкоренят в нещо, да стабилизират живота си около нещо, да вложат енергията си в нещо: за някои това са екстремни преживявания, за други някой човек, за трети кариера, за четвърти религия. Отдаването на нещо, увиването около нещо създава илюзия за смисленост. Човек иска животът му да има смисъл.
Около какво се увивам аз? Приятелите си, семейството си, търсенето на магичност в един свят изтъкан от цинизъм и механична пресметливост. Това, в което вярваме, е това, което сме, това, около което се увиваме, е това, което смятаме за неразделна част от нас.
Ето на, колко много глупости може да натвори човек, когато няма с кого да си поговори в едно кафене...

Само за математици

Реших да пропусна философските разсъждения тази вечер, ще ги оставя за утре, най-вероятно.
Беше хубав ден, малко странен, но като цяло хубав. Трябваше да се видя с някои хора, но не се видяхме. Хапнах в един китайски, минах през едно апокрифно заведение до Римската стена (която всъщност е от времето на турското "присъствие") и накрая завърших в "Уго" зад Славейков. Няма как да не спомена писането на задачи върху салфетки в разните заведения...Това си е някаква своего рода запазена марка на математиците. Не, че не познавам и други субекти, които го правят. Но така или иначе, най-вече математиците имат този безумен навик да драскат върху най-различни хартийки. И така без повече предисловия, касае се за следното. (Подозирам, че проблемът е известен и отдавна е решен, но за хората, които обичат да си блъскат главата със загадки, които нямат пряко приложение в практиката ето една хипотеза, над която да помислите):
За всяко естествено число n>1, съществуват n на брой цели положителни числа X_1,..., X_n, такива, че сумата от n-тите им степени е просто число.
Тривиалният случай е, когато n е просто, тогава очевидно въпросните числа са равни помежду си и са равни на 1 (разбира се, вероятно съществуват и други решения и да се опишат всички е друг занимателен въпрос).
Но за конкретната задача така поставената хипотеза е вярна за простите числа. Остава да се провери за съставните. Или да се намери контрапример. Засега ми хрумва, че трябва да се разгледат два случая - 1) n е квадрат на просто число 2) n може да се разбие на произведение от две взаимнопрости числа.
Но понеже ми се спи адски много, започнал съм да се разболявам и определено не съм в състояние да мисля ще се отдам на по-нататъшни усилия друг ден. Лека нощ и сладки сънища!

Вчера беше шантав ден. Първият работен ден...Не много работен всъщност, ама нейсе. Сутринта отидох по-рано, защото шефът ме бил търсил предния ден (пък аз, както се досещате бях навън с приятели, пих бира и коняк, и водих забавни разговори). Висях около три часа преди да се появи, после уж се разбрахме (доколкото мозъкът ми можеше да схваща по това време - но автопилотът е хубаво нещо). Обядвахме с колегите - много хубава работа е това колегиалния обяд. После се обадих на един специален човек да се видим, ама беше на работа до късно, та заседнах с колегите да си разправяме глупави вицове и пр.
Точно се бях примирил, че тоя ден нищо интересно няма да се случи и ще се наспя най-накрая и се обади една приятелка да се видим (не се бяхме виждали от сто години - тоест няколко месеца). Ще отбележа само, че разговорът беше поучителен, а бирата ме хвана. И така в благоприличното време 19:20 се изнесохме, заедно с приятеля й, който тъкмо идваше, към спирката на 280 на Ректората. И не щеш ли виждам стар познайник. Девойката и приятеля й леко ме зарязаха, защото се поразговорих, ама какво да правя. Ще трябва да се видя с човека - много готин пич, навремето ми беше асистент на единия изпит и ме пусна до устен...
После се прибрах и се настроих философски, ама за това по-късно...

Добро утро! Само, че кое му е доброто: настинал съм като куче, не мога да гледам въпреки, че пих чай и кафе, главата ми пак е в някаква алтернативна реалност, а на всичко отгоре днес се очаква да мисля. Какво да се прави...Никога не пийте бира с коняк - ще си прекарате много весело вечерта и на сутринта ще се чудите защо ви е трябвало. И още някоя мъдрост бих добавил, но не мога да се сетя. По-късно, може би.

И така: първото умотворение изцяло на български. Хвана ме скуката, уморих се да работя, отегчих се да се разсейвам и ненадейно в главата ми зазвуча култовата песничка от филма "Лешпер": "...Ой, ой, ой, водка "Ахелой"..."- много добър филм между другото, домашно бургаско производство, но правен с много ентусиазъм и чувство за самоирония.
То изобщо, напоследък, всички Балкански филми показват подобни черти - но упадъчния романтизъм, който лъха от екрана не може да се сбърка с мрачната безнадежност на западните филми на подобна тематика. Хората, които си пропиляват живота в ленност и безвременна безметежност тук излъчват неподправена бодрост и оптимизъм - честно да си кажа, спомних си с умиление за времената, когато се размотавах в Борисова с няколко бутилки бира и никакви пари в джоба - човек е най-щастлив, когато простите удоволствия все още му се услаждат; излишъкът на пари, търсенето на блясъка заради самия блясък, алчността, разглезването на сетивата и желанията постепенно ни кара да загубим способността да се радваме на първичните, неподправени дарове на живота.

How does a normal day start? Waking up, going to the bathroom to wash the sleep away, then looking at the hot coffee inside the cup - a dark swirling mass of energy ready to infiltrate the body. Taking a sip - slowly as the warmth spreads throughout the veins, and the mind is reborn into consciousness. The only problem being that I do not drink coffee in the morning, I prefer tea. A lot more caffeine and it keeps you awake longer.
The more I think about the habits that populate our existence, the more I am inclined to give up on most of them. Freedom and control are the ends of all our actions. But more on that later...

И специално за теб, скъпа Ангелина, от време на време ще има глупости и на български. Много усмивки от мен, толкова хубаво беше да си поговоря отново с теб - приятни забавления с новата играчка и наистина искам да видя рисунките.

First post

I guess this is the best time to start a blog, the year has just begun, there is something of hope in the air, and I have yet to start working on the various tasks that are set before me. We'll see if this gets far. For now, I stand optimistic. There will be random thoughts, pieces of poetry, impressions, points of interest for me (puzzles, being one kind of obssession) , and all kind of brainstorming over short stories that I'll probably never write. Cheers!