"А ти, сине човешки, вземи си остър нож..." Иез. 5:1
Усмивка. Отначало изглежда почти приятелска, после устните се извиват нагоре и разкриват кучешките зъби. Очите на Брандолар - черни и хипнотични, както винаги - блестят с налудничав пламък. Познавам този поглед, затова изобщо не се изненадвам, когато всичките ми опити за дипломатично измъкване от ситуацията са провалени с едно изречение:
"Напротив, приятелю, точно неприятности искаме".
*************************************************************************************
Болката има странното свойство да фокусира съзнанието върху себе си - нищо друго не съществува отвъд нея, вселената се увива около нея. После идва драскането и скърцането - като от хиляди плъхове, които са се скрили в черепа и се мъчат отчаяно да прегризат пътя си навън - страх, толкова чист, толкова безкраен, че мислите се разбягват пред него. Челюстите не са способни да удържат вика, който се надига някъде от дълбините на съзнанието...
Пръстите се свиват от усилието да създадат някаква опора, нещо, в което умът да се вкопчи. И тогава се появява отчуждението. Отхвърлянето. Откъсването. И накрая - угасването.
Subscribe to:
Post Comments (Atom)
No comments:
Post a Comment