Искам да благодаря на много хора...

Има мигове в живота, когато ти се струва, че си разбрал нещо, че си научил нещо, че си придобил проницателност, която ти е липсвала. После, разбира се, всичко отминава и човек осъзнава, че нищо не е научил, но способността ни да вярваме е най-ценното ни притежание - загубим ли я се превръщаме в механични и празни обвивки. Днес беше такъв миг. Понякога, обаче, човек няма силите да вярва...Съвсем малко не му стига, за да може да види онази светлина, да може да почувства онова озаряващо присъствие, което пронизва и свързва целия свят в едно прекрасно цяло.
Имам един много ясен спомен, когато бях на пет години, - слънцето грееше между листата на дърветата, и имаше нещо в начина, по който падаше самата светлина, което ме караше да изпитвам щастие. Не мога да сравня това усещане с никое друго преживяване - то е различно от почти всичко, което съм познавал.
Имало е и други мигове, но за тях няма да разказвам сега - те не са приятни за мен, а знанието им едва ли ще е полезно за някого.
Както и да е - започвам с благодарностите към всички хора, които по един или друг начин са споделили пътя ми дотук:
На Ани - защото е един от най-усмихнатите и жизнени хора, които познавам, на Ангелина, която въпреки всички мили неща, които написа по мой адрес продължавам да харесвам - най-малкото заради искреността, а и защото ме накара доста да се замисля над някои аспекти от поведението си; на Мици, на Енджи и на Силвия, защото винаги са заставали на моя страна и са най-добрите приятели, които съм имал, на Ивайло, защото винаги ми действа отрезвяващо, на Джими, защото ме спасява от тоталната слабост, на Пастора, който, въпреки че е несериозен понякога, винаги е държал на мен, на Радо, защото поддържа интереса към математиката ми жив, на Мишо, защото ме научи на нещо изключително важно за приятелството, на Деси, защото ми напомня за мен и защото ме кара да се усмихвам, на Вили, защото винаги ме поставя на мястото ми, на Ники Жечев, защото винаги успява да ме вкара "във филм", на Никола и Мишо, защото са едни от малкото приятели от детските години, с които пътищата ни не се разделиха, на Боби, защото се оказа един от най-точните ми приятели, на Гери и Деси, защото ме забавляват с настроенията си, на Ники и Теди, защото въпреки че се разделиха продължават да са едни от най-странните и симпатични хора, които познавам; на Марта, защото ме обича повече, отколкото заслужавам.
Сигурен съм, че съм пропуснал някого и май изобщо убих азбучния ред в началото, но не мисля, че има голямо значение. Или греша?